Смъртта е единственото събитие, за което общността има готов сценарий. Никой не знае кога ще дойде, но всички знаят какво се прави. Този сценарий не е бюрокрация, а начин живите да не останат сами с въпроса какво да правят. Затова погребалният обред е едновременно религиозен и социален: той утешава, подрежда и разпределя роли. Той разпределя и времето: колко дни траур, кога се възвръщат задълженията, кога се отваря отново къщата.
Първите часове са за тялото. То се измива, облича се в чисти дрехи, ръцете се кръстосват, в тях се поставя свещ. В дома се чете Псалтирът — не за да се уплаши смъртта, а за да не остане мъртвият сам. Свещта гори до погребението; тя е знак, че човекът е бил светлина и че светлината не изчезва. След това идва опелото — църковната молитва за опрощение. Псалтирът се чете на глас, понякога цяла нощ, и това е работа на близките, не на свещеника.
Опелото не е сбогуване. То е молба: за прошка на греховете, за място сред светиите, за мир. Свещеникът чете молитви, пее се „Със светиите да почива“, а присъстващите се сбогуват с последна целувка — по иконата на гърдите или по челото. След това ковчегът се затваря и се носи до гроба. В православието погребението е в осветена земя; кръстът е знакът, че мястото е християнско.