Дете пита защо хората умират. Възрастният не дава биологично обяснение, защото то не отговаря на въпроса, който е зададен. Той разказва история: за градина, за избор, за нещо, което е било позволено и не е било. Детето не проверява фактите; то проверява дали историята държи. Митът работи точно там — не обяснява механизма, а обяснява защо светът е устроен така, че да боли. Затова и въпросът „вярно ли е“ е неточен: истинският въпрос е какво прави историята с този, който я слуша. Затова и митовете не се опровергават; те се заменят с други.
Първото, което трябва да се махне, е представата, че митът е примитивна наука, която е чакала да бъде поправена. Ако беше така, той щеше да изчезне с първия учебник. Митът не твърди „така е станало“ по начина, по който го твърди хрониката. Той твърди „така стоят нещата и ето защо“ — и това твърдение не се проверява с документ, а се разпознава като вярно от общността, която живее в него. Ето защо и митовете оцеляват дори когато фактите им се оспорят. Поради това и най-добрият начин да се разбере един мит е да се попита какво би се загубило без него.
Функцията му е да направи реда поносим. Защо има смърт — защото някой е нарушил правило. Защо има труд — защото така е наказан или научен. Защо има власт — защото е дадена от нещо по-високо от хората. Всяко от тези обяснения прави нещо много практично: превръща случая в смисъл. Ако смъртта е просто биология, тя е безсмислена; ако е следствие от избор, тя е част от история. Хората могат да издържат тежко, но не издържат безсмислено. И когато редът се разпадне, първо се разпада разказът, а после и обичаите.