В една къща на определена дата се слага същата храна, на същата маса, в същия ред. Никой не помни кой е започнал; всички знаят какво следва. Бабата сяда първа, някой казва едно изречение, децата чакат знак, за да започнат. Няма обяснение защо точно така и никой не го иска. Този ред е ритуал и той прави деня различен от останалите, без никой да е произнесъл думата „свещен“. Достатъчно е, че всички знаят какво следва. Затова и децата помнят реда, преди да разберат смисъла, и после го пазят, без да го обясняват.
Ритуалът работи, като отделя. Той взема от обичайното време един отрязък и го маркира: преди него си в едно състояние, след него — в друго. Затова всяко важно преминаване в човешкия живот има обред — раждане, встъпване в зрялост, брак, смърт. Без него събитието е факт, но не е промяна. Човек може да е станал родител и без церемония, но церемонията казва на него и на другите, че вече е друг. Точно това „вече“ е работата на ритуала. И най-силните ритуали са тези на прехода, а не на празника.
Ето защо той работи и без вяра, и това е най-неразбраната му част. Достатъчно е участието: тялото прави същото като другите, гласът казва същото, времето е общо. Синхронността създава усещане за принадлежност по-сигурно от всяко убеждение, защото не минава през мисъл. Човек може да не вярва в нищо и пак да се разплаче на погребение, на което е стоял в правилния ред. Ритуалът не изисква съгласие; той изисква присъствие и тяло, което знае какво да прави. Поради това и човек, който е израснал без ритуали, често усеща липса, без да може да я назове.