В неделя сутрин хората стоят прави, а не седят, и това не е случайно. Мирише на тамян, пеенето е без инструменти, а думите са същите, които са се пели преди сто години на същото място. Никой не проповядва дълго. След два часа всички излизат и си тръгват, а някои остават да запалят свещ. Ако човек дойде от друга традиция, най-странното за него е колко малко се обяснява. Точно това е ключът: тук вярата се предава с участие, а не с обяснение. Затова и посетителят често излиза с усещане, че е пропуснал нещо.
Православието не е една църква с един началник, а семейство от автокефални църкви — всяка сама се управлява, но споделя същата традиция, същите правила и общение помежду си. Затова няма един център, който да казва последната дума, както в други модели. Решенията се взимат съборно, от събрание на епископи, а авторитетът е по-скоро в литургията и в преданието, отколкото в един човек. Това прави системата устойчива на натиск, но и по-бавна при спор. Поради това и православието се описва по-добре като общност от църкви, отколкото като една институция.
Литургията е по-важна от проповедта и това не е пренебрежение към словото. В православната традиция цялото богослужение е учението: редът, пеенето, четенията, жестовете. Човек, който не е чел нито една книга, може да научи основното, като стои там всяка седмица. Освен това богослужението е на национален език, а това го свързва с идентичността — езикът в църквата е често по-стар от езика в училище. Ето защо и спорът за езика е толкова емоционален. Поради това и реформите в богослужението се усещат като промяна на самоличността, а не на стил.