Славянският пантеон е конструкция на изследователите, а не списък, който славяните са оставили. Преди християнството те не пишат книги, а свещените текстове, ако ги има, са устни. Затова най-ранната картина идва от чужденец: Прокопий Кесарийски, историк на Юстиниан, пише през VI век, че славяните и антите почитат един бог — този, който прави мълнията и владее всичко — и му принасят в жертва добитък, но се кланят и на реки, нимфи и духове. Един върховен бог и много сили около него: това е най-надеждното, което имаме.
Вторият голям извор е „Повесть временных лет“, киевският летопис. Под 980 година той разказва как княз Владимир поставя идоли на хълм: Перун със сребърна глава и златни мустаци, Хорс, Даждбог, Стрибог, Симаргл и Мокош. Списъкът е политически: той подрежда боговете на княжеската власт и на града. Перун е гърмовникът и богът на дружината; неслучайно клетвите на князете се заверяват пред него. Летописът споменава и човешки жертви — свидетелство, което показва колко сериозно е било отношението.
Велес не е в списъка от 980 година, но се появява в договора на руския княз Светослав с Византия от 971 година, където князете се кълнат в Перун и Велес. Той е „скотият бог“, пазител на добитъка, на богатството и на подземния свят; в „Слово о полку Игореве“ поетът е наречен „Велесов внук“. Двойката Перун—Велес е най-устойчивата опозиция в славянската реконструкция: небесен гръм срещу земното стадо, власт срещу плодородие. Тя обаче е реконструкция, а не разказан мит.