Правната рамка определя какво е възможно. Конституцията от 1991 година гарантира свобода на съвестта, мисълта и религията, забранява принудата и дискриминацията по религиозен признак и определя източноправославното изповедание като традиционно за страната. Законът за вероизповеданията от 2002 година урежда регистрацията на общностите, имуществото им и забраната религията да се използва за политически цели.
Междурелигиозният диалог не е богословски спор. Той е набор от практики, с които различните общности уреждат общите си въпроси: кой има право да представлява вярващите, как се връща национализирано имущество, как се преподава религия в училище, как се реагира при вандализъм или при обида в медиите. Затова в него участват и юристи, и държавни служители, а не само духовници. Дневният ред се определя от конкретни проблеми, а не от богословски теми.
Институциите са няколко. Дирекцията по вероизповеданията към Министерския съвет регистрира и следи за спазването на закона. Националният съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси има консултативна роля и включва представители на религиозните общности. Общините често играят по-голяма роля от националните органи, защото решават въпроси за сгради, терени и събития.
Най-видимата структура е Националният съвет на религиозните общности в България. Той е създаден през 2008 година с помощта на Дирекцията по вероизповеданията и обединява православната църква, мюсюлманското изповедание, католическата екзархия, арменската църква, Централния израилтянски духовен съвет и обединените евангелски църкви. По-късно православната църква се оттегля и редовни членове остават пет.