Присъствието на евреи по българските земи е по-старо от всяка държава, която днес съществува на това място. Надписи от римската епоха в Пловдив, Никопол и при устието на Искър споменават членове на общности с техните синагоги. През Средновековието евреи живеят в Търново, Видин, Пловдив и по Черноморието. Тези ранни общности са малки и оставят следи главно в археологията и в документите.
Голямата промяна идва с Османската империя. След 1492 година сефарадските евреи, изгонени от Испания, се установяват в Солун, Цариград, Пловдив, София, Никопол и Русе. Те донасят ладино — език, който векове наред остава език на дома, на песента и на проповедта. Към тях се присъединяват по-старите романиоти и по-късно евреи от Италия и Унгария.
Османската система дава на немюсюлманските общности вътрешно самоуправление. Еврейската община събира данъци, поддържа синагоги и училища, решава спорове по религиозното право и представлява своите пред властта. Равинът е и съдия, и учител, и посредник. Тази автономия обяснява защо еврейският живот в империята е толкова институционално организиран.
След 1878 година положението се променя. Търновската конституция обявява равенство на гражданите без разлика на вяра, а евреите участват в политиката, армията, съда и университетите. В същото време се появява ционистичното движение, което предлага друга перспектива — не интеграция, а собствена държава. В Пловдив, Русе и София излизат еврейски вестници на ладино и на български.