Католицизмът в българските земи започва като възможност, а не като отклонение. Преди покръстването през 864 година княз Борис I разменя писма с папа Николай I и с византийския император, избирайки между два центъра на християнския свят. Той избира Константинопол по политически причини, но връзката с Рим не изчезва. През 1204 година цар Калоян сключва уния с папа Инокентий III и получава корона, с която се легитимира като крал.
Унията на Калоян е краткотрайна. През 1235 година съборът в Лампсак връща българската църква към православието, а папските епископи остават титулярни. Въпреки това католически общности оцеляват — най-вече в Чипровци, където работят немскоезични рудари, и по дубровнишките търговски колонии в големите градове. Францисканци от Босна поддържат мисията, а през 1371 година в Чипровци е построена базилика „Света Богородица“.
XVII век е времето на най-голямо разширение. През 1601 година босненският францисканец Петър Солинат става първият софийски епископ със седалище в Чипровци. Мисионерите обръщат павликяните по поречието на Осъм и около Пловдив — процес, който продължава около петдесет години. През 1641 година в Чипровци се събира църковен събор, а през 1648 година е създадена Никополската епархия начело с Филип Станиславов.