Иконата е изобразителен предмет с точно правило: тя показва светец, Христос или Богородица по канон, който определя позицията на ръцете, цвета на дрехата и надписа. Канонът не е художествена прищявка, а начин образът да бъде разпознаваем за всеки, който влиза в храма. В българските земи това правило пристига с християнството и се усвоява през превода на богослужебните книги, през стенописта и през работата на зографите, които пътуват между манастирите.
Иконоборството е най-тежкият спор около образа. През 726 година византийският император Лъв III започва политика срещу иконите, която продължава с прекъсвания близо век. Иконите се унищожават, а защитниците им — монаси и богослови — са преследвани. През 787 година Седмият вселенски събор в Никея утвърждава почитането на образа, а окончателното възстановяване идва през 843 година. Тази дата се празнува като Тържество на православието.
В храма иконата се подрежда в иконостас — дърворезбена стена, която отделя олтара от наоса. Иконостасът има ясна схема: царски двери в средата, ред празнични икони над тях и пророчески ред най-горе. Българските иконостаси от XIX век са върхове на дърворезбата, а школите — Самоковската, Дебърската, Банската, Тревненската — създават стил, който се разпознава по плътния цвят и по реалистичните лица. Захарий Зограф, Димитър Зограф и Станислав Доспевски оставят стенописи и икони в десетки храмове.