Юлианският календар е въведен от Юлий Цезар през 46 година преди Христа и работи добре близо шестнадесет века. Проблемът е в слънчевата година: тя е с около единадесет минути по-дълга от реалната, а грешката се натрупва. През 1582 година папа Григорий XIII прави реформа, премахва десет дни и въвежда по-точно правило за високосните години. Новият календар бързо се налага в католическа Европа, а православните страни го приемат много по-късно или само за граждански цели.
България приема григорианския календар през 1916 година, но само в държавната администрация, училището и търговията. Църквата остава на юлианския, защото богослужебният ред, пасхалията и житията са изградени върху него. Така се появява двойна датировка: официалният празник е на 25 декември по църковния календар, а по гражданския това е 7 януари. Разликата от 13 дни е резултат от натрупаната грешка за четири века.
Календарът има ясна структура. Неподвижните празници стоят на една и съща дата всяка година, а подвижните се движат с Великден. Великден се изчислява по Александрийската пасхалия, която свързва празника с първото пролетно пълнолуние след пролетното равноденствие и с еврейската Пасха. Затова Великден може да падне между 4 април и 8 май по гражданския календар, а с него се изместват Цветница, Страстната седмица, Възнесение и Петдесетница.