Автокефалията е правна дума с ясно съдържание. Тя описва църква, която сама избира своя предстоятел и сама управлява епархиите си, без да иска разрешение от друга църква. В православния свят това е най-висшата форма на самостоятелност, но тя не означава изолация: автокефалната църква остава в общение, споделя догмите и участва в общи събори. Разликата между автономия и автокефалия е именно в предстоятеля — при автономията той се утвърждава от майчината църква, при автокефалията се избира самостоятелно.
Пътят на българската църква към този статут започва през 870 година. Тогава, на събор в Цариград, България получава автономна архиепископия: предстоятелят е подчинен на патриарха, но се избира на място. Това е компромис, който работи няколко десетилетия, докато политическата тежест на България не позволява повече. През 927 година, след мира между цар Петър I и Византия, статутът е издигнат до патриаршия — първата нова патриаршия след древните четири.
След 1018 година всичко се променя. Василий II закрива патриаршията и я заменя с Охридската архиепископия, чийто предстоятел е назначен от императора. Възстановяването идва с новата българска държава: през 1235 година, на събор в Никея, Търновската архиепископия е призната за патриаршия. Това признание е част от политически съюз и показва, че църковният статут винаги е бил предмет на преговори, а не само на канонично право.