Покръстването от 864 година е избор на владетел, който е видял как работи светът около него. България граничи с християнска Византия и с франкската империя, а търговията, договорите и браковете на аристокрацията минават през християнски дворове. Езическата държава няма как да получи равенство в този кръг, защото клетвата пред чужд монарх изисква обща вяра. Борис I приема кръщението с ясното съзнание, че то носи и вътрешен риск: старата аристокрация губи част от властта си, а с нея и част от обичаите, с които е управлявала.
Съпротивата идва бързо. През 865 година избухва бунт на първенците, който владетелят потушава сурово. След това Борис прави нещо, което променя целия бъдещ път на страната: приема учениците на Кирил и Методий и им дава задачата да създадат книжнина на разбираем език. Климент работи в Охрид, Наум — в Преслав, а през 893 година събор в Преслав утвърждава славянското богослужение и изгонва гръцките духовници. От този момент вярата престава да бъде чужд език и става местна традиция.
Втората опора е институцията. През 870 година България получава автономна архиепископия с право сама да избира предстоятеля си, а през 927 година, след мира с Византия, църквата е призната за патриаршия. Това е рядък случай в средновековието: нова християнска държава получава висш статут само шест десетилетия след покръстването. След 1018 година патриаршията е премахната, но Охридската архиепископия запазва организацията, а Търново връща патриаршеския статут през 1235 година.