Медийният архив е мястото, където новината спира да бъде новина и става източник. В деня на събитието записът е продукт; след година е документ; след тридесет години е единственото доказателство, че нещо се е случило точно така. Затова архивът не е складово помещение, а институция с правила, бюджет и отговорност — и когато тя се провали, се губи не само файл, а възможността да се провери цяла версия на миналото.
Българските медийни архиви са разпръснати. Националното радио пази звукозаписи от десетилетия — концерти, интервюта, репортажи, литературни четения. Националната телевизия пази видео, включително новинарски емисии, документални филми и записи на събития, които вече не съществуват. Телеграфната агенция пази снимки и текстове. Държавният архивен фонд съхранява документи на институции, а националната библиотека — вестници и списания. Филмотеката пази кинонаследството. Всяка от тези институции има свой каталог, свои правила и свои ограничения.
Физическите носители са най-уязвимата част. Магнитната лента, използвана за видео и звук от 60-те до 90-те години, има ограничен живот. При неподходяща влажност и температура свързващото вещество се разгражда и лентата започва да отделя оцетна киселина — процесът е известен като оцетен синдром, необратим е и се ускорява сам. Кинолентата на нитратна основа е запалима, а на ацетатна — се свива и деформира. Оптичните дискове губят отражателния слой. Твърдите дискове отпадат от строя внезапно.