Фотожурналистиката се различава от останалата фотография по задължението. Художествената снимка може да бъде красива без да е вярна; рекламната — убедителна без да е документ. Новинарската снимка твърди нещо за света: това се е случило, тук, в този момент, с тези хора. Затова тя носи отговорност, подобна на текст, и се проверява по същите правила.
Документалната традиция се оформя в началото на XX век, когато фотографията става достатъчно бърза, за да хване движение, и достатъчно евтина, за да се печата в списание. Доротея Ланге снима разорени фермерски семейства по време на Голямата депресия и създава образ, който остава в учебниците. Робърт Капа слиза с войниците на плажа в Нормандия и прави кадри, които изглеждат размътени, но именно размътеността им става доказателство за присъствие. Анри Картие-Бресон формулира идеята за решаващия момент — мига, в който подредбата на хората и светлината образуват смисъл.
Агенциите изграждат инфраструктурата на професията. Магнум е създадена от фотографи, за да запазят авторските си права и да работят по собствени теми. Големите новинарски агенции разпространяват кадри по целия свят за минути и затова задават визуалния език на новините. Днес голяма част от снимките в медиите идват именно от агенции, а не от щатни фотографи, защото редакциите свиха екипите си. Фоторазказът е формата, в която фотожурналистиката показва силата си. Той изисква поредица, а не един кадър: широк план, който показва мястото; среден, който показва хората; близък, който показва детайла; и кадър, който затваря историята. Последователността създава ритъм и контекст. Един кадър може да шокира, но поредицата обяснява. Затова редакторите говорят за „редакция на разказа“ — подборът и редът на снимките са също толкова важни, колкото заснемането.