Регулацията на медиите започва от един прост факт: радиочестотите не са безкрайни. Някой трябва да реши кой излъчва на коя честота и при какви условия. В началото това е било техническо решение, но много бързо се превръща в политическо, защото онзи, който говори на всички, има власт. Затова още първите закони за радиото съчетават технически правила с обществени изисквания.
Днес регулирането е многослойно. Първият слой е законът — в България Законът за радиото и телевизията, обнародван през 1998 година и изменян многократно, включително за прилагане на европейските директиви. Вторият слой са европейските директиви, които определят минималните стандарти за всички държави членки. Третият слой е самостоятелната регулация — етични кодекси, съвети, омбудсмани. Четвъртият е пазарът: рекламодатели, абонати, конкуренти.
Съветът за електронни медии е централният национален орган. Той има петима членове с шестгодишен мандат — трима избирани от Народното събрание и двама назначавани от президента. Мандатът е по-дълъг от този на парламента, което цели известна независимост от политическия цикъл. Съветът заседава редовно, публикува протоколи и мотиви към решенията си, а решенията могат да се обжалват пред административните съдилища.
Правомощията му са конкретни. Той издава лицензи за радио- и телевизионна дейност и регистрации за услуги по заявка — например видеоархиви, които работят като телевизия. Изменя и прекратява лицензи. Следи за спазването на изискванията за реклама: в рамките на един час рекламното време е ограничено, а рекламата трябва да е ясно отделена от редакционното съдържание. Проверява и правилата за спонсорство и за продуктово позициониране, което е забранено в новини и в детски предавания.