Когато погледнеш в инфрачервено, светът изглежда различен: топлите тела светят, студеното небе става прозрачно, а прахът, който блокира видимата светлина, вече не пречи. Точно това е нужно, ако искаш да видиш най-старите галактики. Светлината им е тръгнала много отдавна, а при разширяването на Вселената вълните ѝ са се разтегнали и са преминали в инфрачервения участък. Затова голям инфрачервен телескоп е машина за гледане назад във времето, а не просто по-голяма тръба. Затова телескопът е по-скоро машина за време, отколкото за разстояние. По-точно е да се говори за гледане назад, отколкото за гледане надалеч.
Устройството е необичайно. Огледалото е съставено от много сегменти, които работят като едно цяло и се настройват поотделно, за да компенсират изкривявания. То трябва да е изключително гладко и изключително леко, защото масата при изстрелване е ограничение. Самият телескоп работи при температура, близка до абсолютната нула, за да не излъчва собствена топлина, която би замърсила измерването. Всичко това е инженерна граница, превърната в научен инструмент. Ето защо всеки елемент е компромис между твърдост, тегло и точност, а не просто по-голямо огледало. Поради това всеки детайл е компромис, а не просто подобрение.
Защо студът е толкова важен? Защото всяко топло тяло излъчва, а инфрачервеният детектор е чувствителен точно към това излъчване. Ако самият телескоп е топъл, той ще свети по-силно от обектите, които търси. Поради това има слънцезащитен щит, който го държи в сянка, и затова е поставен далеч от Земята, където средата е спокойна. Контрапримерът са наземните телескопи: те са големи и по-евтини, но атмосферата поглъща голяма част от инфрачервеното и добавя собствен шум. За тази причина студът тук не е удобство, а условие за самото измерване. Студът е част от оптиката.