Вървиш по улица в единайсет вечерта и светлината е толкова силна, че сенките изчезват. Не виждаш лицата на хората отсреща, само силуети, а над главата ти небето е мръсно оранжево, без нито една звезда. На следващата улица лампите са по-малко и по-топли, сенките се връщат и изведнъж усещаш къде точно се намираш. И двете улици са осветени, но само едната те ориентира. Затова и най-добрите проекти започват с въпроса какво трябва да се вижда, а не колко лумени да има. Осветлението не е въпрос на количество, а на качество, и това го разбираме обикновено едва когато го загубим.
Технически има няколко параметъра и всеки променя усещането. Нивото на осветеност определя дали виждаш достатъчно; цветната температура — дали светлината е топла или ледено бяла; равномерността — дали има тъмни петна между лампите; заслепяването — дали източникът е екраниран, или ти свети в очите. Доброто улично осветление осветява пътя и лицата, а не само асфалта. Затова и една лампа може да е по-слаба и по-полезна от три по-силни, ако е насочена правилно. Разликата между „виждам“ и „виждам се“ е цялата работа на проектанта. Ето защо и улица, която те ориентира, е по-безопасна от улица, която само свети.
Второто голямо последствие е екологично и здравословно. Прекалената светлина навън пречи на съня, защото потиска мелатонин, и обърква ритмите на животните и насекомите. Тя се разсейва в небето и заличава звездите, а с тях и една от малкото връзки на градския човек с космоса. Освен това е излишен разход на енергия, който се плаща от всички. Поради това и първата мярка срещу светлинното замърсяване е просто лампата да свети надолу. Оттук и днес се говори за светлинно замърсяване и за топли, екранирани лампи, насочени надолу, вместо за по-мощни.