Остави кола на слънце със затворени прозорци и след час вътре е много по-горещо, отколкото навън. Стъклото пропуска видимата светлина и тя влиза, загрява седалките и таблото, а те отдават топлина във вид, който стъклото вече не пропуска добре. Енергията влиза лесно и излиза трудно. Същото се случва с атмосферата, само че вместо стъкло има газове, които пропускат слънчевата светлина и задържат топлинното излъчване от земята. Одеялото е точна метафора, но само донякъде: одеялото затопля, защото пази топлината на тялото, а тук топлината идва отвън. Разликата е във вида на енергията, не в количеството.
Слънцето изпраща към земята късовълнова енергия, която минава през атмосферата почти безпрепятствено. Повърхността се затопля и отдава енергията обратно, но вече като дълговълново излъчване. Молекулите на въглеродния диоксид, водната пара и метана имат начин да трептят, който съвпада точно с тези дължини, и затова ги поглъщат. После отдават енергията във всички посоки, включително надолу. Без този механизъм средната температура на планетата би била под нулата и животът, който познаваме, не би съществувал. Метафората с одеялото е удобна, докато не се стигне до въпроса защо одеялото не създава топлина, а само я задържа.
Газовете не са равностойни. Водната пара е най-силният от тях, но тя не е причина, а усилване: по-топлият въздух държи повече влага, което задържа още топлина. Въглеродният диоксид остава в атмосферата дълго и затова определя основната линия, върху която работят останалите. Метанът действа силно за кратко. Ето защо една и съща молекула има различна тежест в зависимост от това колко време престоява горе и какво успява да направи през това време. Поради това мерките срещу изменението се измерват в десетилетия, а не в един политически мандат. Следователно тежестта на една молекула се мери с време, не само с количество.