Влакът потегля бавно и за момент ти се струва, че съседният влак тръгва, а не твоят. Усещането е толкова убедително, че се хващаш за подлакътника, докато не погледнеш перона. Същото объркване стои в основата на едно от най-важните открития за Вселената. Когато видим, че далечните галактики се отдалечават, първата ни мисъл е, че те летят. Втората, по-точна, е, че разстоянието между нас и тях се увеличава, без никой да се движи през пространството. Разликата между двете изглежда малка и променя всичко. Затова е по-точно да се каже, че разстоянията растат, а не че обектите летят.
Наблюдението е просто: колкото по-далеч е една галактика, толкова по-бързо се отдалечава. Тази зависимост се нарича закон на Хъбъл и е първото, което превръща разширяването от догадка в измерване. Тя се получава от отместването на спектъра: светлината на отдалечаващ се обект изглежда по-червена, защото вълните ѝ се разтягат. Колкото по-голямо е отместването, толкова по-голяма е скоростта, а по нея се изчислява разстоянието. Никой не мери разстоянието с рулетка; мери се светлина. Ето защо законът е връзка между две измерени неща, а не обяснение защо е така; обяснението идва после, от геометрията.
Механизмът е в самата тъкан на пространството. Представи си решетка, която се разтяга равномерно във всички посоки. Всяка точка вижда останалите как се отдалечават, и от всяка точка изглежда, че тя е център. Това не е оптична измама, а следствие от геометрията: няма привилегировано място. Оттук и въпросът „къде е центърът на разширяването“ е като въпрос „къде е центърът на повърхността на балон“ — отговорът е, че няма такъв, освен ако не излезеш извън нея. Поради това разширяването не е движение през пространство, а промяна на самата му мярка.