Направих снимка на стаята си и когато я погледнах, първото, което видях, беше не столът, а петното светлина на стената. Не бях го забелязал, докато снимах. После разбрах защо: в кадъра то беше най-яркото и най-самотното нещо, а окото отива при контраста. Това е цялата композиция — не правило, а управление на вниманието. Ти решаваш какво да види човек първо, какво после и какво изобщо да не забележи. Затова композицията е и избор на това какво да остане извън кадъра, а не само какво да влезе в него.
В кадъра има йерархия. Работи се с линии, контраст, цвят и пространство около обекта. Окото следва линиите и търси най-яркото, после най-рязкото и накрая лицата. Затова режисьорът може да насочи погледа, без да го насилва: слага важното там, където окото и без това отива, и оставя останалото по-тихо. Празното място не е празно — то е указание. Колкото повече въздух има около обекта, толкова по-важен изглежда той. Поради това един и същ обект може да изглежда важен или случаен според мястото си, без нищо в него да се е променило.
Композицията работи и с отношения. Един и същ разговор може да изглежда топъл или студен според това колко въздух има между хората. Ако са близо един до друг, кадърът говори за интимност; ако между тях има голямо пространство, говори за дистанция, дори когато думите са приятелски. Поради това операторът понякога решава повече от текста. Той не казва какво да мислим, а създава усещане, което после обясняваме с думи. Ето защо кадърът може да противоречи на думите и това е един от най-силните похвати в киното и във фотографията.