Лятна нощ извън града, когато видиш Млечния път като лента през цялото небе. Стоиш с вдигната глава и за миг ти става ясно, че гледаш назад във времето. Светлината от далечните звезди е тръгнала отдавна и пристига сега, а онова, което виждаш, е как е изглеждало някога. Ако увеличиш това усещане докрай, стигаш до състояние, в което няма звезди, няма галактики и няма място, от което да се гледа. Големият взрив не е картина на експлозия, а име на това докъде може да се проследи историята.
Моделът казва, че Вселената е била много гореща и много плътна и че пространството се е разширявало, като е ставало по-разредено и по-студено. Важно е, че не материята е летяла в празното. Самото пространство между нещата е растало, а с него са се раздалечавали и съдържанията му. Затова няма център, от който всичко да е започнало. Всяка точка е била еднакво близо до всички останали, а после разстоянията са се увеличили. Това е и причината въпросът „къде е станало“ да няма смисъл. Никое място не е по-централно от друго, нито по-старо.
Доказателствата са непряки, но силни. Първото е реликтовото лъчение — слабо микровълново сияние от всички посоки, което изглежда като остатък от гореща ранна фаза. Второто е разпределението на химичните елементи: леките ядра са в количества, които се получават при определени условия, а не при произволно. Третото е разширяването, измерено по отдалечаването на галактиките. Никое от тях не е снимка на началото, но три независими линии сочат към един и същ разказ, и това е рядко постижение. Трите линии са независими и точно затова тежат повече от всяка една поотделно.