Свободата на словото защитава говорещия, не казаното. Тя съществува, за да може и неудобното, и грешното, и глупавото мнение да бъдат изказани, без някой да решава предварително кое е вярно и кое полезно. Ако защитаваше само приятните мнения, тя нямаше да е свобода, а разрешително. Затова международните стандарти я третират като правило, а ограниченията — като изключение, което трябва да бъде обосновано отделно за всеки случай.
Европейската рамка е изградена около правото на свободно изразяване и около три въпроса, с които се проверява всяка намеса: предвидена ли е в закон, преследва ли законна цел и необходима ли е в демократично общество. Третият въпрос е най-важен, защото изисква пропорционалност: ограничението трябва да е най-лекото възможно средство, а не първото удобно. Съдът гледа и контекста — кой говори, за кого и с какви последици.
Ограниченията са тесни и обикновено попадат в няколко групи: клевета и обида, реч на омразата, подбуждане към насилие, заплаха за сигурността, защита на личния живот, авторско право. Всяка от тях изисква точност: какво точно е казано, с каква цел, пред каква аудитория и с какви последици. Общо недоволство или усещане за обида не са достатъчни, за да се забрани изказване, защото тогава всяка критика би била забранена.