Етиката в журналистиката не е въпрос на вкус или на лична почтеност, а процедура, която може да бъде описана и проверена. Тя започва с въпроса „вярно ли е“, продължава с „на кого вреди“ и „може ли да се провери“, и завършва с „какво ще каже другата страна“. Кодексите на отделните редакции се различават в детайлите, но споделят три стълба: точност, независимост и свеждане на вредата до минимум.
Точността изисква проверка на всяко твърдение и посочване на източника, когато е възможно. Добрият навик е твърдението да бъде проверено при втори, независим източник, а документът да бъде прочетен, а не цитиран по преразказ. Когато източникът не може да бъде посочен, читателят трябва да знае защо — за да се предпази човекът, за да не се разкрие самоличност, за да не се попречи на разследване. Анонимността е изключение с причина, а не удобство.
Анонимният източник е и най-трудната част от занаята. Редакцията трябва да знае кой е човекът, защо говори, какво печели и какво рискува, и да провери твърдението независимо, ако е възможно. Обещанието за защита е задължение, което не се нарушава дори когато историята се провали. Затова в сериозните редакции решението за анонимност не се взема от автора сам, а се обсъжда с редактор, който познава източника.