Радиото е първата медия, която не изисква грамотност. Достатъчно е да имаш приемник и да си в обхвата на предавателя. Затова то променя не само новините, но и деня на домакинството: сутрешния блок, обедните новини, вечерната музика. Вестникът може да се остави за по-късно, а радиото се случва сега — и това „сега“ е неговата сила.
В България началото е любителско и техническо. През 1929 година група инженери начело с Георги Вълков построява 50-ватов предавател в Инженерната работилница в София. На 30 март 1930 година в салона на Българското инженерно-архитектурно дружество е основано „Родно радио“ — сдружение на радиолюбители, сред чиито учредители са Асен Златаров, Димо Казасов, Елин Пелин и Хенри Левенсон. От май същата година започват редовни емисии.
През 1934 година организацията се преименува на Радио „София“, а на 25 януари 1935 година цар Борис III подписва указ, с който радиоразпръскването става държавна собственост. Оттук нататък техниката и политиката вървят заедно: държавата финансира предаватели, но и определя кой говори. Първият главен ръководител е Сирак Скитник, който дава на радиото културен профил.
Приемниците са скъпи и капризни. Първите са с кристален детектор и изискват дълга антена и заземяване, после идват ламповите апарати с тежки батерии. През 1934 година в страната има 7899 регистрирани апарата, а през 1941 година — близо 110 хиляди. Много от тях стоят в читалища, кръчми и обществени сгради, където един апарат се слуша от цяла стая. Слушането е колективно преживяване, а не лично занимание.