След 1860 година българският вестник престава да бъде просветно издание и става политически инструмент. Причината е проста: нацията има вече училища, книги и грамотни хора, но няма институции, които да решат църковния и политическия въпрос. Вестникът поема тази роля. Печата се там, където има свобода и печатница — в Белград, Букурещ, Нови Сад и Цариград, — а после се пренася през границата с поща, с търговци или скрит в багаж.
Първият силен глас е „Дунавски лебед“ на Георги Раковски. Първият брой излиза на 1 септември 1860 година в Белград като седмичник. Раковски пише история, език и политика в един и същ остър тон: той аргументира с миналото, обижда противника и не оставя място за неутралност. Вестникът настоява за революция, за собствена църква и за въоръжена подготовка. Сръбската власт го търпи, докато не пречи, а българските читатели го чакат в Белград и в Северна България.
В Цариград Петко Славейков избира друг тон. Сатиричният „Гайда“ излиза от 1863 до 1867 година на всеки петнадесет дни. Подзаглавието му говори само: „Сатирический вестник за свестявание на българите“. Смехът е насочен към чорбаджиите, към гръцките владици и към българите, които им подражават. Сатирата е по-безопасна от пряката критика, но и по-запомняща се: един виц стига по-далеч от дълга статия.