Българският периодичен печат се появява късно и това не е случайност. До средата на XIX век българите четат предимно църковни книги, а светската книжнина идва отвън — от Буда, Виена, Крагуевац и Цариград. За да има вестник, са нужни едновременно печатница, хартия, поща, пари и публика, която да чака следващия брой. Нито едно от тези условия не съществува в българските земи около 1840 година, затова първите издания се раждат в градове, където има българска колония, печатарска традиция и връзки с Европа.
Първата крачка е на Константин Фотинов. Той е учител в Смирна, преводач и човек, който вярва, че просветата трябва да стигне до възрастните, а не само до децата. През 1842 година започва „Любословие“ — издание с месечен ритъм, което събира география, история, нравоучение, езикови съвети и преводни текстове. Строго погледнато, това е списание, а не вестник: няма новини от деня, няма редакционен коментар върху политика. Но „Любословие“ доказва нещо важно — че съществува българска публика, готова да плати за редовно четиво на роден език. Излиза с прекъсвания до 1846 година и остава в историята като първото българско списание.
Вестникът идва с Иван Богоров. На 20 април 1846 година в Лайпциг излиза първият брой на „Български орел“ с подзаглавие „Известник граждански, търговски и книжовен“. Богоров е замислил двуседмичник, но успява да издаде само три броя — на 20 април и 20 септември 1846 година и на 1 януари 1847 година, всеки с тираж около 500 екземпляра. Съдържанието е смесица от търговски цени, политически новини от Европа, училищни въпроси и езикови бележки. Провалът е финансов: абонатите са малко, пощенските разходи са високи, а разпространителска мрежа липсва. Богоров плаща от собствения си джоб и след третия брой спира.