Лозата е култура на конкретно място и това я прави идеален географски индикатор. Тя иска топлина, светлина и умерени валежи, но най-вече — почва и релеф, които да ѝ дадат характер. Затова картата на виното съвпада с картата на релефа и климата, а не с картата на областите. В България това означава две големи зони, разделени от Стара планина: северна, обърната към Дунав, и южна, обърната към Тракия и Марица.
Официалното деление, записано в закона за виното и спиртните напитки, е на пет района — Дунавска равнина, Тракийска низина, Черноморски, Розова долина и Струмска долина, — а вътре в тях има подрайони. Северът включва Северозападен, Северен централен, Североизточен и Дунавски район; югът — Старозагорски, Сливенски, Ямболски, Хасковски, Пловдивски, Пазарджишки и Чирпански. За потребителя това изглежда като администрация, но за производителя е рамка: сортът, който се вписва в регистъра, трябва да отговаря на района.
Северът има свой характер. Равнината е открита на северни и североизточни ветрове, зимата е по-дълга, а летните горещини се смекчават от близостта на Дунав. Почвите са льосови и варовити, често с високо съдържание на карбонати. Тези условия дават свежи бели вина с добра киселинност — Димят, Ркацители, Уни блан, Врачански мискет, Тамянка, — и по-леки червени: Памид, Рубин, Каберне. Добруджа, най-източната част, е по-суха и по-ветровита и дава по-концентрирани вина.