На билото вали сняг дори през юни, а под краката има плочи, които някога са били морско дъно. Ако се огледаш, ще видиш, че слоевете не са хоризонтални, а наклонени и нагънати като тесто, което някой е стиснал. Планината не е просто висока земя, а резултат от сблъсък, който е продължил милиони години и още не е свършил. Затова камъкът на върха може да е по-стар от океана, който е бил между континентите. Да четеш планина означава да четеш история, записана в наклон. Затова планината е и архив, и машина, която още работи.
Планините се образуват там, където плочите на кората се сблъскват. Едната може да потъне под другата и да се стопи в дълбочина, което ражда вулкани и вериги на известно разстояние от сблъсъка. Или две континентални плочи се удрят и нищо не потъва, защото са леки, ето защо кората се нагъва и се избутва нагоре. Хималаите са пример за втория случай, а Андите — за първия. Височината е резултат от съревнование между издигане и разрушаване, а не от едно събитие. Поради това височината не е мярка за възраст, а за темпо. Хималаите растат, защото сблъсъкът продължава.
Ерозията работи през цялото време и е също толкова важна, колкото издигането. Водата дълбае долини, ледът ги разширява до форми с плоско дъно, а вятърът отнася фин материал. Следователно младите планини са остри, със зъбери и тесни била, а старите са заоблени и покрити с дебела почва. Формата е индикатор за възраст и за това колко бързо работи ерозията спрямо издигането. В резултат на това един връх може да е висок, но стар — просто е издигнат по-бързо, отколкото се разрушава. Ето защо един връх може да е висок и заоблен едновременно.