Реката в един български град е широка, мътна и бавна, а по нея минава баржа. На отсрещния бряг има укритие, където някога е имало пристан, а сега стоят рибари. Дунавът не е просто река на една държава, защото идва отдалеч и отива далеч, а тук е само средата на пътя. Затова всеки разговор за него е разговор за други места. И точно това го прави интересен: той е инфраструктура, екосистема и политика в едно и също корито. Затова тук реката се усеща като чуждо тяло, което минава и продължава.
Реката извира в планините на Централна Европа и тече на изток през няколко столици, докато стигне до морето през делта. По пътя си събира водите на много притоци и образува басейн, който обхваща значителна част от континента. Ето защо решенията в една държава могат да променят водата в друга, без никой да е попитал. Има и въпрос за количеството: при ниски води корабите не минават, а при лед реката спира да бъде път. Сезонът определя икономиката повече от разписанието. Поради това водният режим е по-важен от разписанието на корабите. И следователно прогнозата за валежите е икономическа информация.
Като коридор реката е евтина, защото не изисква строеж на път, но е бавна и зависи от нивото. Като екосистема тя е богата, защото носи хранителни вещества и създава влажни зони, в които се размножават риби и птици. Двете функции се сблъскват: за да е плавателна, коритото се регулира, а регулирането променя местообитанията и отнема заливите. В резултат на това всяко разширяване на корабоплаването е и решение за природата, и обикновено се обсъжда като техническо. Техническите решения рядко са неутрални. Ето защо всяка дига е и решение, и дълг към следващото поколение. Никой не пита реката.