Селският туризъм се различава от останалите видове по едно: той не може да бъде преместен. Хотел до морето може да смени собственика и името, но селото остава това, което е — с къщите, с църквата, с гробището и с хората. Затова успехът му зависи от цялото село, а не от един предприемач. Ако улицата е разбита и магазинът е затворен, нито една къща за гости не може да компенсира това с добро кафе.
Най-силният ресурс е архитектурата от времето на Възраждането. Копривщица е обявена за архитектурен резерват и пази къщи с дърворезба, стенописи и чардаци; тя е и мястото, от което започва Априлското въстание през 1876 година. Жеравна, Ковачевица, Боженци, Арбанаси, Мелник и Широка лъка предлагат същото в по-малък мащаб. Това е ресурс, който не може да се построи наново — може само да се съхрани или да се загуби. Дърворезбата и стенописите се реставрират скъпо и това е постоянен разход за собственика.
Вторият ресурс е храната. В Родопите тя е част от идентичността: боб от Смилян, клин, пататник, домашно сирене, мед от билки. В Северна България — лютеница, сирене, вино от местни сортове. За туриста това е преживяване, за стопанина — пазар. Когато къщата за гости купува от съседа, парите остават в селото и се създава верига, която издържа и фермера, и готвача. Сезонът на бурканите и на прибирането на сеното е също повод за гости, ако някой го превърне в празник с програма.