Картата не е снимка на земята, а решение как да се представи тя. Първо се избира проекция — начинът да се прехвърли сфера върху равнина, — а всяка проекция изкривява нещо: ъгли, площи или разстояния. После идва мащабът, който определя колко подробност е възможна, и накрая генерализацията — правилото кое да остане и кое да се премахне. Затова две карти на едно и също място могат да изглеждат различно, без нито една да е грешна.
Историята на картографията е история на измерването. Птолемей поставя координати на стотици места още през II век, но точността им е приблизителна. През 1569 година Меркатор публикува карта, направена така, че правите линии да отговарят на постоянен курс — това е безценно за моряците и затова проекцията му се използва и днес, макар да уголемява силно площите далеч от екватора. Военните карти от XIX век са първите, направени с триангулация, и те остават основа на много съвременни карти.
Българската картография има ясна начална дата. Първата българска карта е „Карта на сегашна Болгария, Тракия, Македония и на принадлежащите земли“, изработена от Александър Хаджирусет през 1843 година и отпечатана в Страсбург. Тя е направена по „Генерална карта на Европейска Турция“ от 1822 година на френския картограф Лапи, което показва как една млада нация използва чужди измервания, за да се покаже на света. Първият български глобус е на Неофит Рилски от 1836 година.