Железопътната мрежа на България е дълга 4 070 километра при междурелсие 1 435 милиметра — европейският стандарт, който страната приема още с първите си линии. Гъстотата е 39,8 километра на 1 000 квадратни километра, което е повече от средното за Балканите и по-малко от западноевропейското. Инфраструктурата е държавна и се стопанисва от НКЖИ, отделено от БДЖ на 1 януари 2002 година, когато превозвачът и релсите стават две различни институции — така се отваря път за частни превозвачи.
Началото е на 7 ноември 1866 година с линията Русе–Варна, дълга 223 километра. Построила я е английска компания с главни акционери братята Бъркли, която получава концесия за 99 години от османското правителство, а камъните за строежа са взети от крепостта на Плиска. Линията трябвало да свърже Дунав с морето и да влезе в пътя Лондон–Цариград; това не се случва напълно, но между 1883 и 1885 година по нея минава „Ориент експрес“.
След Освобождението мрежата се свързва в едно цяло. На 23 юни 1888 година е открит участъкът Вакарел–София–Драгоман по направлението Белград–София–Пловдив–Цариград, през 1893-та — София–Перник към Солун и Скопие, а през 1897-а — София–Роман към Варна и дунавските пристанища. През 1909 година държавата изкупува чуждите линии за 43 милиона златни лева и оттук нататък строи сама. Законът от 1895 година определя нормално междурелсие за главните линии и теснолинейки за второстепенните.