Българската селищна мрежа е стара и гъста. Към 2023 година НСИ отчита 5 256 населени места — 257 града и 4 999 села, разпределени в 28 области и 265 общини. Това означава средно по едно селище на всеки 21 квадратни километра, което за Европа е много. Осемдесет и осем от днешните градове са имали този статут още преди 1878 година, а останалите са получили градско право по-късно — често защото са станали железопътни гари, митнически пунктове или центрове на нова промишленост. Мрежата не е случайна: тя следва реките, пътищата и местата, където е имало вода и пазар.
Градът в България е административна категория, а не статистическа. Статутът се дава със закон и не зависи пряко от броя на жителите: Мелник е град с около двеста души, а има села с над две хиляди, които си остават села. Затова демографските сравнения изискват внимание — „градско население“ не значи непременно население, което живее в градски условия. Критериите са смесени: брой жители, изградена инфраструктура, обслужващи функции и историческо наследство. Затова един град може да загуби икономическата си основа и пак да остане град, докато едно голямо село може да има всичко, което градът има, и да не получи статут.
Промяната през XX век е драматична. През 1946 година в градовете живее под една четвърт от населението; днес там живеят около три четвърти. Индустриализацията след 1948 година изтегля хора от селата към новите заводи, а заедно с тях се появяват цели нови градове — Димитровград, Раднево, Козлодуй. Урбанизацията не е само движение на хора: тя променя училищата, семейството, раждаемостта и дори езика, защото поколенията, израснали в град, мислят за селото като за място на баба и дядо, а не като за място, където се работи.