Равнината е форма на релефа с малки колебания във височината — обикновено под 200 метра надморска височина, с полегати склонове и широки хоризонти. В България равнините и низините заемат около една трета от територията, но върху тях живее и се обработва много повече от една трета от земята. Причината е проста: там има дълбока почва, вода наблизо и равен терен за пътища. Затова равнините са и най-гъсто населените части на страната, и местата, където се събират главните пътища.
Най-голяма е Дунавската равнина. Тя обхваща Северна България от Тимок до Черно море и е част от голямата Долнодунавска равнина. Средната ѝ надморска височина е около 178 метра, а релефът ѝ е полегат: на запад е по-висока и разчленена, на изток преминава в хълмисто-платовидни земи, а в Добруджа се издига като сухо плато с ждреловидни долини. Покривката е от льос — жълтеникава, рохкава скала, пренасяна някога от вятъра.
Почвите са основното богатство на тази равнина. Върху льоса са се образували черноземи и сиви горски почви, дълбоки и богати на хранителни вещества. Затова тук се отглеждат пшеница, царевица, слънчоглед и захарно цвекло, а Северна България традиционно се нарича житницата на страната. Липсата на големи планини прави възможна и широка механизация, което обяснява големите полета и малкия брой села на квадратен километър.