Отиваш за разрешение за нещо дребно и чуваш изречението: „Ако не бързаш, ще стане за месец. Ако бързаш, ще ти оправя нещата за седмица.“ Няма заплаха, няма изнудване, няма плик на масата. Има само намек, че времето е нещо, което се купува. Точно тук корупцията показва какво всъщност е: не просто кражба на пари, а частен данък върху всичко, което обществото е решило да прави по правила. Плащането не е за услуга, а за прескачане на опашка, която никой не е решил да има. Това е цената на достъпа.
Икономическият механизъм е по-ясен, отколкото моралният. Когато процедурата е бавна и непрозрачна, се появява продукт за продължаване — ускоряване, достъп, информация. Този продукт има цена и се продава от човека, който контролира вратата. Затова корупцията расте там, където правилата са сложни и където никой не знае колко време трябва да чака. Несигурността е суровината. Ако всички знаят точно колко дни отнема една процедура, подкупът губи половината си стойност. Ето защо борбата с корупцията е скучна работа по процедури, а не героична битка с лоши хора. Процедурата е продуктът.
Второто следствие е, че тежестта е неравномерна. Богатият плаща процент, бедният — фиксирана сума, която за него е много по-голяма част от дохода. Освен това богатият има адвокат, който да търси законния път, и време да чака. Бедният няма нито едното. Оттук корупцията е регресивен данък: той взима най-много от онзи, който има най-малко възможности да я избегне, и в същото време най-малко пречи на този, който може да си купи скорост. Това е и причината корупцията да се усеща най-силно от хората, които имат най-малко време.