Общината купува осемстотин тона сол за зимата. Излиза обява, срокът е десет дни, условията са написани на език, който само бивш служител разбира. Печели фирма, която никой не е чувал, а цената е с двадесет процента над пазарната. Всичко е спазено формално: има обява, има комисия, има протокол. И точно това е проблемът. Когато правилата са много и сложни, достатъчно е да напишеш условията така, че само един да ги изпълни, и процедурата се превръща в декор. Затова най-важният въпрос при една поръчка не е дали е имало конкурс, а дали е можело да го спечели някой друг.
Логиката на обществените поръчки е проста: държавата харчи чужди пари, значи не може да избира по симпатия. Ето защо се изисква конкурс, публичност и критерии, обявени предварително. Това е правилният принцип и той работи. Проблемът е, че всяко правило се пише след конкретна злоупотреба и всяко следващо правило прави процедурата по-дълга. След известно време критериите стават толкова много, че никой не може да ги сравни, освен този, който ги е писал. Оттук добрата реформа често не добавя правило, а премахва две — и това е много по-трудно, защото никой не печели от премахването.
Втората слабост е в оценката. Ако критерият е цена, всичко е ясно и лесно за проверка — но тогава се купува най-евтиното, което често е най-лошото. Ако критерият е качество, трябва някой да го оцени, а оценката е субективна. Между тези две крайности се намества цялата корупция: сложи тежест на качеството и после го оцени така, че да спечели предварително избраният. Поради това най-уязвимата част не е обявата, а протоколът на комисията. По тази причина е полезно да се гледа не само кой е спечелил, а и кой е останал втори и с колко — разликата разказва повече от класирането.