В една къща има правило: след десет вечерта не се вика. То се спазва, докато някой не се скара. Тогава се разбира, че правилото не е закон, а пожелание — никой не може да наложи последствие. Законът е различен не защото е написан по-хубаво, а защото зад него стои механизъм: институция, процедура и санкция. Без механизъм текстът е съвет. С механизъм е задължение. Затова въпросът не е дали правилото е хубаво, а дали някой има задължение да го наложи. Разликата е в това кой може да каже „не“ и какво се случва после.
Затова законът се разпознава по три неща. Първо, яснота: трябва да е възможно да се разбере какво се забранява, преди да си го направил. Второ, публичност: трябва да е достъпен, а не да живее в нечие чекмедже. Трето, изпълнение: трябва да има орган, който да го приложи, и последствие, което да е предвидимо. Липсва ли едно от трите, останалите две не спасяват. Ясен, но таен закон е капан. Ето защо е важно не само какво пише, а и кой има право да каже, че не се спазва, и пред кого. Публичен, но неизпълним — пожелание.
Предвидимостта е най-подценяваната част. Хората планират, инвестират, строят и подписват, защото предполагат, че правилата утре ще са същите като днес. Ако законът се мени често или се прилага различно за различни хора, тази основа изчезва и всички започват да плащат за риск. Поради това стабилността не е консерватизъм, а инфраструктура. Следователно бизнесът пита не само колко е данъкът, а и дали правилото ще е същото след три години. Тя струва пари, но липсата ѝ струва повече, защото никой не знае колко да плати, за да се застрахова.