В чакалнята на поликлиниката хората си говорят за направления, часове и такси. Никой не говори за това как е устроена системата, а тя определя точно тези неща. Защо чакаш три седмици, защо лекарят има десет минути, защо едно изследване се плаща, а друго не. Отговорът не е в лошото отношение на конкретния човек. Той е в начина, по който е подредена цялата система.
Има три основни модела. Първият е държавен: данъците плащат, държавата организира, достъпът е широк, а чакането често е цената. Вторият е осигурителен: вноските отиват във фондове, а лекарите и болниците се договарят с тях. Третият е пазарен: пациентът или застраховката плаща, а конкуренцията трябва да сваля цените. Всеки има силни страни и всеки има провали, които се виждат в ежедневието.
Ключовият въпрос не е кой плаща, а за какво се плаща. Ако болницата получава пари за всяка процедура, тя има интерес да прави повече процедури. Ако получава пари за излекуван пациент, има интерес да лекува добре, но може да избира по-лесните случаи. Ако получава фиксирана сума за всички, има интерес да пести. Включително от неща, които не бива да се пестят. Стимулите оформят поведението повече от декларациите.