Пещерата е резултат от химия. Варовикът е почти неразтворим в чиста вода, но когато водата поеме въглероден диоксид от въздуха и от почвата, тя се превръща в слаба киселина и започва да разяжда карбоната. Процесът е бавен: милиметри за десетилетия. Водата намира пукнатини, разширява ги, слиза по тях и с времето прави галерии, зали и вертикални кладенци. България има големи карстови райони — Стара планина, Предбалкана, Родопите, Добруджа, — затова пещерите не са рядкост, а хиляди.
Вътре в пещерата светът е друг. Температурата почти не се мени и е близка до средногодишната навън; в дълбоките части на българските пещери тя е около десет градуса. Влажността е много висока, защото водата се изпарява слабо. Въздухът се движи по собствени правила: студеният въздух потъва в ниските входове, а топлият излиза през високите, така че пещерата диша. В някои пещери се задържа въглероден диоксид, който е по-тежък от въздуха и се събира в най-ниските места.
Без светлина няма фотосинтеза, значи няма растения и няма първично производство. Цялата храна идва отвън: листа, дървесина, трупове на животни, които са паднали във входа, и преди всичко гуано от прилепи. Върху него живеят гъбички и бактерии, а с тях — цяла верига от безгръбначни. Има и втори, независим източник: хемосинтеза. Бактериите могат да окисляват сяра, желязо или метан и да произвеждат органична материя без слънце — така пещерата може да храни живот, който никога не е виждал ден.