Преброй видовете на една ливада и ще се изненадаш колко са. Треви, бобови, орхидеи, насекоми, гъби под повърхността, птици, които идват само за седмица. Никое от тези неща не е украшение. Всяко има функция — опрашва, разгражда, задържа вода, храни друго. Биоразнообразието не е списък с имена, а набор от работи, които системата умее да върши. Затова загубата му не се усеща като загуба на гледка, а като отслабване на механизми, които никой не е забелязвал, докато са работили. Затова въпросът не е колко вида има, а колко от тях все още вършат работата си.
Първият механизъм е надеждността. Различните видове не са взаимозаменяеми, но много от тях вършат сходна работа по различен начин и в различно време. Ако една година е суха, едни видове издържат; ако е влажна, други. Така системата има резерв и не се срива от един лош сезон. Икономистите наричат това портфейлен ефект, а земеделците го познават като разликата между една нива и няколко парцела с различни култури. Това е и причината разнообразието да е по-важно в променлива среда, отколкото в стабилна. Ето защо една система с много видове се възстановява по-бързо след смущение от такава с малко.
Вторият механизъм е скритата зависимост. Опрашването, разграждането на органични остатъци, задържането на почвата, контролът над вредители — всичко това е работа на видове, които рядко се забелязват. Хищникът, който държи тревопасните в движение, е също част от услугата. Третият механизъм е генетичният: дори в рамките на един вид има разлики, които позволяват адаптация. Този резерв е суровината, с която животът отговаря на болести и на промяна. Без тези незабележими участници земеделието би трябвало да плаща за услугите им изкуствено. Това е и причината почвата да е по-плодородна там, където никога не е била обработвана с машини.