Влез в морето през май и водата е студена, а през септември е топла като супа. Въздухът се променя за часове, водата — за месеци. Това закъснение не е дребна подробност, а свойство, което определя ролята на океана в климата. Водата има голяма топлинна инерция: за да се затопли един кубичен метър вода, е нужна много повече енергия, отколкото за същия обем въздух. Затова океанът работи като огромен резервоар, който приема топлина бавно и я отдава бавно. Именно това го прави стабилизатор и едновременно скрито хранилище. Затова морето изглежда бавно, но не е безразлично.
Когато говорим за затопляне, по-голямата част от излишната топлина отива във водата, не във въздуха. Ето защо измерването на температурата на въздуха показва само част от картината. Затоплената вода се разширява и това само по себе си вдига морското ниво, без нито един ледник да се е стопил. Ефектът е бавен и почти невидим от брега, но е сигурен, защото не зависи от капризите на времето. Водата помни топлината по-дълго от всяка друга част на климатичната система. Това означава, че по-голямата част от промяната вече е вписана и че спирането на емисиите няма да я върне веднага.
Втората роля е транспортна. Океанските течения пренасят топлина от тропиците към полюсите и охлаждат едни брегове, докато затоплят други. Поради това една и съща географска ширина може да има мек и суров климат в зависимост от течението. Вятърът движи повърхността, а разликите в солеността и температурата движат дълбоките слоеве — бавна, но мощна помпа. Когато повърхността се затопли повече от дълбините, слоевете се разслояват и смесването намалява. Теченията са и причината едни риболовни райони да са богати, а други — почти пусти. Следователно океанът има и памет, и инерция — две неща, които рядко се срещат заедно.