Въглеродът в едно дърво е бил във въздуха, преди то да го поеме. Когато дървото изгние или изгори, същият този въглерод се връща обратно и нищо не се е загубило — просто е сменило мястото си. Това е основната идея на въглеродния цикъл: веществото не изчезва, а обикаля между няколко големи хранилища. Атмосферата, океанът, растенията, почвата, скалите и изкопаемите горива са тези хранилища. Разбирането на цикъла е разбирането на това кой колко бързо обменя и какво остава заключено. Метафората с хазна е полезна: важно е не само колко има в нея, а колко бързо влиза и излиза.
Растенията поемат въглероден диоксид и го превръщат в захар чрез светлина. Животните ядат растенията и връщат част от въглерода с дишането. Микроорганизмите в почвата разграждат остатъците и правят същото. Океанът разтваря газ от въздуха и го поема в дълбочина. Скалите го свързват за милиони години чрез изветряне. Всеки от тези потоци има собствена скорост — дневна, сезонна, геоложка — и точно тази разлика в скоростите прави цикъла устойчив или опасен. Когато една от скоростите се промени, балансът се размества, дори количествата да изглеждат същите. Затова измерването на един поток не е достатъчно; трябва да знаеш и колко бързо работи.
Изкопаемите горива са отделен случай, защото въглеродът в тях е бил изваден от бързия цикъл. Той е лежал в земята милиони години, извън обмен с атмосферата, и е бил част от баланса само като запас, а не като поток. Когато го изгаряме, връщаме този запас в атмосферата за десетилетия. Природата има как да го поеме, но бавно — през океана и през растежа на растенията. Затова проблемът не е само количеството, а несъответствието между скоростта на изпускане и скоростта на поглъщане. Това е и разликата между гора и въглищна мина: първата участва в обмена, втората е извадена от него.