Водата покрива около седемдесет процента от повърхността на планетата, но почти цялото това количество е солена. Сладката вода е малка част от общото — около два и половина процента — и дори тя не е достъпна: по-голямата част е заключена в ледниците на Антарктида, Гренландия и високите планини, а друга голяма част е под земята, на различна дълбочина. Реките и езерата, от които човечеството черпи най-лесно, са съвсем тънък слой от тази картина. Затова изразът „водна криза“ не е метафора за цялата планета, а за разпределението: има места с изобилие и места, където водата е по-скъпа от горивото.
Водата обаче се движи. Слънцето я изпарява от океаните, вятърът я носи като пара, тя кондензира в облаци и пада като дъжд или сняг. Част от нея се връща в морето, част попива в земята, част се задържа в снежната покривка и се освобождава през пролетта. Този кръговрат прави водата възобновяема, но не навсякъде с еднаква скорост: подземните води в сухите райони се пълнят с десетилетия, а понякога и с векове. Ако черпим по-бързо, отколкото валежите възстановяват, водоносният слой пада и кладенците пресъхват.
Земеделието използва най-голямата част от сладката вода, която човекът черпи — порядка на две трети в световен мащаб. Напояването прави възможно производството на храна в сухи райони, но неефективните канали губят вода по пътя. Промишлеността и енергетиката са следващите големи потребители, а домакинствата — най-малкият дял, макар да е най-видимият. Зад всяка стока стои „виртуална вода“: за килограм говеждо са нужни хиляди литри, за памучна тениска — стотици. Търговията с храни е и търговия с вода, само че тя не се вижда в нито един товарител.