България е малка страна на 42–44 градуса северна ширина, но времето ѝ се определя от три големи системи: континенталния въздух от север и изток, средиземноморския от юг и атлантическия от запад. Няма океан, който да изглажда разликите, затова годишната амплитуда е голяма: в Дунавската равнина януари може да е минус пет, а юли — плюс двайсет и пет. Стара планина разделя страната на две климатични половини и това е най-важната географска подробност за времето.
През зимата най-често идва континентален полярен въздух — студен, сух и тежък. Той се формира над Русия и Украйна, навлиза от североизток и с него идват ясните мразовити дни. Атлантическият въздух е влажен и по-топъл; когато дойде от запад, носи облаци и сняг, който често се стопява бързо. Средиземноморският е най-топъл и най-влажен, а с него идват и най-силните снеговалежи в Южна България. Арктическият въздух е рядък, но носи рекорден студ.
Зимната циркулация е бавна и това обяснява много. При ясно и тихо време земята бързо изстива, студеният въздух се стича в котловините, а над него остава по-топъл слой. Това е температурна инверсия: в София може да е минус десет, а на Витоша — нула. Мъглата и замърсяването стоят под инверсията с дни, докато планините са слънчеви. Затова в България „нагоре“ често означава „по-топло“.