Резерватът е най-строгата форма на защита, която българското право познава. В него не се сече, не се пасе, не се бере, не се строи и не се лови; влизането е по определени пътеки, а в част от резерватите — само с разрешение от министерството. В България има 55 резервата с обща площ 77 124 хектара, което е под един процент от страната. Малко на пръв поглед, но това са местата, където природата работи без човек — и точно това е тяхната цел.
Историята започва през 1931 година, когато в Странджа е обявена Силкосия — най-старата защитена територия в страната. През 1934 година, заедно с парка на Витоша, се появяват резерватите „Бистришко бранище“ и „Торфено бранище“. През следващите десетилетия мрежата расте: обявяват се резервати в Рила, Пирин, Стара планина, Родопите, Странджа, по Дунав. Законът от 1998 година подрежда статутите и въвежда забрана за промяна на границите без решение на парламента.
Всеки резерват пази нещо различно. „Парангалица“ и „Джендема“ са стари букови и иглолистни гори, несечени от векове; „Стенето“ пази каньони, водопади и скални комплекси. „Баюви дупки — Джинджирица“ в Пирин е дом на Байкушевата мура, едно от най-старите дървета в Европа. В Странджа растат странджанска зеленика и понтийски дъб — реликти от време, когато климатът е бил по-топъл и по-влажен, а „Сребърна“ е влажна зона с къдроглав пеликан и първото българско място по Рамсарската конвенция.