Защитата на природата в България започва с отделни обекти, а не със система. Първите резервати са обявени през 30-те години на двадесети век по инициатива на лесовъди и природолюбители, а паркът на Витоша става първият на Балканите през 1934 година. Едва законът за защитените територии от 1998 година подрежда всичко в шест категории: резерват, национален парк, природен парк, защитена местност, природна забележителност и поддържан резерват. Категорията не е етикет, а режим — тя определя какво е забранено и какво е позволено.
Към края на 2024 година в страната има 1 060 защитени територии с обща площ 585 500 хектара, или 5,3 на сто от територията. Разпределението е неравномерно: най-много са в планините — Рила, Пирин, Стара планина, Родопите, — защото там е останала природа, която не е била разорана. В равнините защитените обекти са малки и често пазят едно дърво, един извор или една скала, а не цяла екосистема с хищници и стари гори.
Режимите се различават силно. В резервата не се влиза свободно, не се сече и не се бере; в националния парк има зони, а сечта за дървесина е забранена; в природния парк живеят хора, има села, пътища и стопанска дейност, но тя трябва да е съобразена с плана за управление. Защитената местност пази конкретно местообитание или вид, а природната забележителност — отделен обект: водопад, пещера, скална фигура, вековно дърво.