Височината сменя климата по-бързо, отколкото географията. На всеки сто метра изкачване температурата пада средно с около 0,6 градуса, а валежите растат, докато въздухът се издига. Затова един планински склон в България събира това, което иначе би било разпръснато на стотици километри на север: топлолюбиви дъбове в подножието, букови гори по средата, смърч и клек горе и алпийски ливади над тях. Гората не е една — тя е поредица от пояси, подредени като стъпала.
Най-долният пояс е дъбовият. До около 600–700 метра в Дунавската равнина, Тракия и по южните склонове растат благун, цер и горун, смесени с габър, клен и липа. Тези гори са светли, с гъст подлес от копривка, глог и шипка, и цъфтят рано. Дъбовете понасят суша и плитка почва, но растат бавно: дърво с дебелина на човешки гръб може да е на двеста години. Голяма част от тях са били сечени за огрев и въглища и днес са нискостъблени — израстват от пъновете, вместо да имат едно стъбло.
По-нагоре идва букът. Между 600 и 1 000 метра той се смесва с горун и ела, а между 1 000 и 1 500 метра образува почти чисти гори, особено в Стара планина, Средна гора, Родопите и Рила. Букът е най-разпространеният дървесен вид в страната. Той понася сянка, издържа на студ и расте на почти всякаква почва, а дебелата му постеля от листа задържа влага и почти не позволява на други видове да поникнат. Затова буковата гора е тъмна, тиха и с малко подлес.