Българските реки се делят на три посоки. Около 43% от територията се оттича към Дунав, близо 44% към Егейско море, а останалото — към Черно море. Това не е географска подробност: посоката решава кой носи водата, кой строи язовир, кой има пристанище и кой мокри краката си при пролетното пълноводие. България е малка страна, но водата ѝ излиза на три различни места и това обяснява много от нейната история.
Най-дългата река, която тече изцяло в България, е Искър — 368 километра от Рила до Дунав. Тунджа е 390 километра, от които 349,5 у нас, и се влива в Марица; Марица извира от Маричините езера на 2 378 метра и напуска страната при Свиленград; Дунав е граница в продължение на 471 километра — от устието на Тимок до Силистра. Всяка има характер: Искър минава през проломи, Тунджа меандрира в полетата, Марица е широка и бавна в Тракия.
Режимът е общ за повечето реки. Пролетта идва с топенето на снега и с дъждовете, лятото е най-ниско, а есента може да вдигне водата при порой. В планините водата пада бързо и носи камък; в равнините се разлива и оставя нанос. Затова коритата на Тунджа и Марица са коригирани с диги, а на Искър и Арда — с язовири. Това намалява наводненията, но променя ритъма: реката, която е имала широка заливна тераса, вече няма къде да излезе.