Дюната е машина, която работи с вятър и пясък. Зърната идват от реките — Камчия, Ропотамо, Велека — и от разрушаването на скалите по брега. Морските течения ги носят по крайбрежието, вълните ги изхвърлят на плажа, а вятърът ги подрежда. Пясъкът се движи само когато е сух и когато вятърът е достатъчно силен; затова дюната расте назад от плажа, а не напред към морето. Всяка буря размества, всяко затишие задържа.
Българският бряг е около 380 километра, от които близо 200 са пясъчни плажове. Дюни има там, където човекът не е изравнил терена. Най-дългите пясъчни ивици са при Камчия и Шкорпиловци, а Иракли е едно от последните места, където дюната стига до гората без път между тях. Северно, при Дуранкулак и Шабла, дюните граничат с езера и влажни ливади, а брегът там е нисък и открит на вятъра.
Растенията държат пясъка. Пясъчната лилия цъфти през юли и август с бели цветове, които излизат направо от пясъка, а корените ѝ слизат метри надолу, за да стигнат до влага. До нея растат пясъчна трева и още десетина вида, всеки с коренище, което спира зърната. Тези растения издържат сол, вятър и суша, но не издържат стъпка: стъпканата дюна губи растението, растението губи пясъка, а пясъкът отива в морето.