Стаята е подредена, книгите са по рафтовете, обувките са на входа. Отвориш ли прозореца, след седмица всичко е разхвърляно, но никой не е пипал нищо. Прахът се е разнесъл, столовете са мръднати, листовете са се разлистали из стаята. Подреденото състояние изисква усилие; разхвърляното се получава само. Това не е морална забележка за мързела, а физически факт. Ентропията е числото, с което описваме колко начина има една система да изглежда така, както изглежда, и защо едната посока е лесна, а другата — почти невъзможна. Затова редът е изключение, което изисква работа, а не правило, което се получава само.
Определението звучи сухо. Ентропията мери колко подредби са съвместими с едно макроскопско състояние — с една и съща температура, налягане, разположение на предметите. Колкото повече са, толкова по-голяма е ентропията. Затворена система се движи от състояния с малко подредби към състояния с много, просто защото вторите са по-многобройни. Не защото нещо ги тегли, а защото вероятността е на тяхна страна. Оттук идва и посоката на времето, която усещаме като нещо абсолютно. Затова времето има посока, без някой да я е наложил с правило. Ето защо тя е мярка за вероятност, не за безредие.
Стрелата на времето е статистическа, не фундаментална. В уравненията на движението няма предпочитана посока — ако обърнеш времето, те продължават да работят. Но в система с много частици обърнатият процес е толкова малко вероятен, че практически не се случва. Поради това чашата се чупи, а парчетата не се сглобяват. Не защото е забранено, а защото състоянието „сглобена чаша“ е едно, а „разпръснати парчета“ са безброй. Разликата е в числата, а числата стават съдба. По-точно е да се говори за вероятност, а не за забрана. Уравненията не съдържат посоката; тя идва от броя на състоянията.